Стая

Стая.
Самотна празнота.
Призрачна,
Тя обгръща.

Аз...
Безсилен...
Може би...
Отлъчен?!

Някъде,
Отвъд!
В сивота.
Сред есента.

Дъжд!
Копнея,
Да отмие болката
Мен!

Изоставен!
В сиво безвремие.
Без душа.
В забвение!

А там... Тъгата.
Мой спътник.
Вечен,
Верен приятел.

Поемаме.
На път.
В мрак.
Към своята участ!

И тялото...
Отпуснато,
Безмълвно
Гасне!

Душата
Топи се!
Като сълза,
Върху топлите устни...

Без тях
Няма живот!
Само спомени.
Водят ме...

Там, където има...
Стая, сред самотна празнота.
Призрачна,
Тя обгръща.

Дете на нощта

Отново съм сам. Разхождам се. Навън вече е тъмно. Нощта отдавна се е разстелила над земята и я е покрила с омайни, мрачно-красиви и загадъчно-приказни тонове. А горе, в небето, звездите едва мъждукат, тук-таме промъквайки се зад облаците. Във въздуха се носи ароматът на прелестната есен. На дъждовната, приказна есен. Сезонът на тъгата.

Нима може да има по-голяма радост и наслада за едно самотно сърце? Нима има нещо по-красиво от нощта? Може би! Но ще узная ли някога? Знам само, че искам да й се наслаждавам. Да усетя полъха на вятъра, дъха на нощта. Оставям се в нейните обятия, защото знам, че тя ме закриля, тя е моят свят. Тя е моето съзнание, моят сбъднат сън. И когато отправя поглед нагоре, в небесата и видя лунните лъчи, знам, усещам, че нощта отново бди. Бди над своето дете.

Продължавам своя поход сред мрака. Мисля си за любовта. Какво е тя? Илюзия, а може би е нещо свято? Как искам някой да ми разкаже за нея.

- Така да бъде! – понася се нечий чужд, нежен и топъл глас.
- Кой си ти?
- Нима искаш да узнаеш? Може би... Някога...
- Не знам...Но... Ти...?! Не се ли страхуваш?...
- Да се страхувам?! От какво? От нощта? Аз съм нощта, приятелю! И скърбя за едно разбито сърце. Последвай ме!

Така и не виждам никого пред себе си, но решавам да последвам непознатия глас. Сякаш вървя без цел, но нещо ме води някъде напред, там в непознатото. Като че ли нечии шепот ме напътства. Започвам да се уморявам... Потрепервам. Но не от студ. Прокрадва се страх. Поглеждам към небето. Там, над мен, все така омайна и магнетична, грее красивата луна. И ето, че страхът изчезва. Обзема ме същото спокойствие. Нощта ме закриля. Свеждам глава и се спирам. Омаян. Запленен. Пред себе си виждам огромна мраморна скулптура. Младо момиче е коленчило с приведена глава. В скута й лежи мъртво момче. По лицето на девойката се стича сълза. А около тях, около фигурите, изваяни на монумента, там са разцъфнали червени рози. Алени като кръвта. Най-красивите, които съм виждал някога!

- Красиво е нали? – отново чувам гласът в нощта.
- Кое?... Да!!!...Красиво е, ...но е толкова болезнено. И този плач, тази сълза... Защо?
- Заради своята любов. Единствената й любов!
- Това ли е любовта? Това ли наричаш любов?
- Ти сам поиска да узнаеш. Е, ето я любовта. Макар и носеща страдание, обричаща, но все така красива, все така неустоима. И мисля, че ти знаеш това. Загледай се, приятелю! Тези два безсмъртни ангела в нощта... Това сте ти и твоята любима.
Аз и моята любима! Затварям очи...
- Това мъртво момче си ти!
- Как... – опитвам се да отговоря
- Просто слушай!

Векове назад, толкова, толкова отдавна. В един различен свят... Там живееше ти! Пълен с жизненост, младост, красота и... загадъчност. И тогава обичаше да си самотен. Често те виждах да се разхождаш по морския бряг. Да се взираш в морето... А то... То се радваше. Играше си с теб всеки път, когато ти беше на брега, защото беше единственият му приятел. Смееше се като малко дете. Вятърът... Игривият морски бриз развяваше косите ти и откриваше топлата ти усмивка, сияеща на младежкото лице. Винаги, когато беше там! До онзи ден! Ах, помня го, сякаш беше вчера! Ето те отново, спускаше се към брега на морето. Но този път то не ти обърна внимание. Беше разгневено. Водите му се разбиваха в пясъка с ужасна ярост. Но въпреки това ти пристъпи към него. Протегна ръце, като че ли му шепнеше. Изведнъж то утихна. Последната яростна вълна се стрелна върху теб и те събори. Миг по-късно ти се изправи и погледна към брега. Там, отпуснато на пясъка, галено от леките вълни, лежеше момиче. Най-красивото създание, което някога бе виждал. Младо, приказно, вълшебно. Появи се от незнайното... Твоят паднал ангел. Приближи се към нея. Погледна я. Тя лежеше безмълвна. Наведе се, седна до нея, пое тялото й в скута си и се загледа в ослепително красивото й лице. Прокара пръсти през дългите гъсти коси на момичето. Тя отвори очите си! Удивителни! Приказни! Морско сини, дълбоки, нежни. И ето! На ангелското й лице грейва усмивка. Ти просто мълчеше. Приведе се и целуна момичето. Невероятна, искрена целувка. Целувка пълна с любов. Тогава намери истинската си любов. Топлината, с която я дари, вдъхна нов живот в това омайно създание. Ти обрече момичето вечно да бъде твое. Тя бавно се изправи, погали те, целуна очите ти. Обърна се и тръгна към морето. То оново се разбунтува. Вълните със същият гняв се разбиваха в пясъка. Уплашен, ти се опита да я последваш, но морето не ти позволи. Сред мощния рев на вълните се дочу гласът на твоята любима:
- Аз ще се върна за теб. Където и да си, ти, мое дете на нощта. И ще бъдем заедно за вечни времена. Кълна се!
След това изчезна. Морето отново притихна. Потърсих те с поглед. Видях те. Ти беше коленичил там, на брега. Плачеше. Сълзите ти се стичаха по лицето, като капки есен дъжд. Мъчеха се да измият болката, нещастието да се влюбиш и миг по-късно да загубиш единствената, която обикна, която щеше да обичаш. Винаги да обичаш. Дълги дни наред те наблюдавах. Ти се връщаше с надеждата отново да я намериш. Но уви! Всичко си беше по старому. Само че вече не си играеше с морето. Не се усмихна нито веднъж. Мъката и страданието те бяха обгърнали с призрачен воал. Ден след ден те започваха да изцеждат живота ти. Обречен на вечна самота, ти никога не стъпи повече на брега, селд като последната капчица надежда, която мъчително мъждукаше в сърцето ти, че ще видиш пак момичето, изчезна! Изпари се. Заедно с нея изчезна и ти. Докато една нощ не те намерих тук. Лежеше отпуснат в тревата. Не виждаше. Непрестанно се взирах в теб, с надежда, че ще отвориш очите си. Но не... Смъртта те бе достигнала преди мен. Изведнъж лъч ярка светлина разкъса мрака. Очерта се и образ. Образът на твоята любима. По-красива от преди, тя бе дошла за теб. Видя те и побягна към теб. Светлината погасна. Момичето се строполи на колене до мъртвото ти тяло. Взе те в обятията си и те прегърна. Целуна те! Но ти не помръдваше. Тя отново и отново те целуна. По-силно! Всичко вече беше загубено. Разбра, че те е загубила завинаги. “Никога няма да те оставя” изрече тя и заплака. И ето, че останахте тук за вечни времена, олицетворявайки истинската любов. Това сте вие, ти и момичето на мечтите ти! Сега ти си просто дух, бродещ дух на самотата, дете на нощта. А тя, момичето, те търси безспирно. Закле се да го стори. И тези рози тук... Те растат, като символ на чистата, неприкосновена, истинска любов, заради която си струва да умреш. И само достойният за такава любов ще откъсне една от тях. Те са животът, те са смъртта, те са страстта, те са страданието. Те са любовта!....

Последната дума, прошепната така чувствено, искрено и нежно, се заби в сърцето ми със страшна сила. Усетих как дъхът ми замира, сподавен от неописуема болка. Болката на спомен, потънал в забвение, но отново пробуден от този глас.

- Как може да знаеш всичко това? Откъде? Аз живея в свят на самота. Където освен мен няма никой друг! И... Защо? Защо всичко това е било забравено?
- Забравено? Никога. Повярвай ми, никога не се забравя истинската любов. Ще отречеш ли това, което ти разказах?
- Иска ми се. Но не мога. Просто не мога. Ти ме откъсна от прегръдката на мъката, на призрачното забвение, на страданието. Припомни това, което винаги съм търсил. Моят ангел. Ангел, който ме нарече...
- ...Дете на нощта.

Мракът пред мен се разкъса. Виждах неясен силует, който бавно пристъпваше към мен. На небето луната изгря още по-ярко. Тя очерта и образът. Това беше моята приказна любима. Незнайно как споменът беше оживял. Този негов глас ме доведе до тук. Разказа ми всичко така, както е било. И ме събуди. Отвори очите ми. Откъсна ме от съня, замъглил съзнанието ми... И ето я сега. Отново е при мен. Моят малък ангел. Моята светлина в нощта. Стои пред мен в цялата си омайваща прелест. Неописуемо красива, сияйна, удивителна. По лицето й виждам сълзи. Сълзи като моите, пролети в онзи безкрайно далечен ден, когато я срещнах за първи път. Приближи се към мен и без да продума ме прегърна силно. Най-сетне. Отдръпнах я от себе си, само и само за да видя онези очи, които откраднаха сърцето и душата ми. След миг сляхме устните си в жадувана, дългоочаквана целувка, която ни бе отредила да бъдем заедно. Завинаги. После се понесе шепотът й! Две думи:
- Обичам те!
Приближих се към мястото, където беше мраморната скулптура. Нея вече я нямаше. Там бяха останали само розите. Толкова живи, толкова красиви. Откъснах едно цвете и го подадох на своята любима. Тя го взе с нежната си ръка, целуна го и го допря до сърцето си.
- Никой друг няма откъсне повече от тези рози. Защото никой друг няма да има любовта ми.
Отново целувка. Страстна. Дълбока. Приказна. И отново... Две думи:
- Обичам те!

Рисувам

Слушала ли си дъжда?
Слушала ли си песента на капките?
Слушала ли шепота на есенния вятър?
Да, той шепти ли, шепти!

Шепти ми твойто име
Шепти ми думичка една
Шепти ми и отива си
Да, отива си сега!

Но ти оставаш
Оставаш тук със свойта нежност
Оставаш тук и виждам твоите очи
Оставаш тук... даряваш топлина

Стопляш замръзнало сърце
Като кристал, осеяно от блясък
Но, виждаш ли кръвта?
Алена, красива... жива?

Като устните, за които съм мечтал
Като страните, които съм докосвал
И знам, че някой ден
Отново ще са мои...

И, че отново в очите ще има искра
И, че любов ще стопли мойта душа
А заедно с нея ще дойдеш и ти
Там, където рисувам своите мечти!

Спомен

Светът си беше все така сив и безкрайно тъжен в сърцето и душата на човек, лишен от усмивка, радост, затворен в себе си, далеч от всички и за всички. Бе обзет от страх да напусне границите на отчужденито и душевния мрак, които го обгръщаха с горчивина и покой. Животът течеше ден за ден. А дните отлитаха безмълвно, като призрачен проблясък на самотна звезда, прокрадваща се сред безкрайната тъма на нощта. Но спомени от тези дни не оставаха.

Спомените, които успяваха да го крепят бяха толкова далечни, че бавно чезнеха във вечността. Когато затвореше очи той виждаше мечтания, красивия свят. Свят изпълнен с радост, усмивки. В него имаше щастие. Имаше любов... Мечтаеше да изживее отново и отново всеки един момент, готов отново да изстрада агонията на разбитото сърце. Той продължаваше да се връща в този свят, независимо от страданието...

И там, в дълбините на самота и отчаяние, намираше причина да се усмихне. Защото ги виждаше. Всички тях, които един по един поеха по своя път далеч. Там, където той не можеше да ги последва. Засега! “Къде сте, когато имам нужда от вас?” – зашепна в тишината. – “Елисейските поля – светът на вечна тишина, красота и покой. Оставихте ме сам, без любов, без съдба, без капчица живот. Откраднахте щастието ми, отнесохте го! А защо не и мен?...” И отново отвори очи... Тe бяха призрано празни... Мъртви... Заплакаха...

Пак потърси убежище в спомените. За да види лъч светлина в безкрайния мрачен тунел на погубваща самота. Ето я Нея! Тя стоеше пред него! Искреше! Бе красива! Приказна! Усмивката й сякаш караше слънцето засрамено да се скрива зад облаците и сияеше като отблясък на слънчевите лъчи от капките роса. Очите й блестяха като най-ярките звезди за небосклона. Смееха се.

Двамата стояха един срещу друг. Усмихваха се. За миг той протегна ръцете си за да я прегърне. В този момент всичко отново потъна в мрак. Лицето на момичето посърна. Блясъкът в очите й се стопи, смехът заглъхна. Настъпи тишина...

“Молих се да дойде часът, когато ще те видя отново. Молих се. Чаках. Вярвах, че ще те видя. Искам да ме прегърнеш! Както преди! Но всичко е там... Забулено в сърцето ти! Аз съм само спомен... Жестоко е!”... “Но... не! Липсваш ми... Ти... Поне не ме оставяй сам! Отново! Моля те... Ела при мен...” “Там, откъдето идвам аз, вече е пусто, мрачно, призрачно... Просто... Отвори очи! Заради мен... Отвори очите си... Моля те!!! МОЛЯ ТЕ!!!”

И той отвори очи. Огледа се. Отново е самотен. Беше тихо. Плашещо. Протегна ръка към лицето си... А тя бе цялата в кръв... Точно в този миг времето за него внезапно спря. Сведе глава и видя забития в сърцето нож... Усмихна се. “Заради теб! Заради теб затварям очите си завинаги... Идвам при теб!” Дъхът му спря. Тялото кротко се отпусна, потънало в собствената кръв.

“Никога не ще бъдем отново заедно... Твоята самота те погуби...” прошепна Тя, седна до него, прегърна мъртвото му тяло, целуна студените мъртви устни и заплака...

I saw a soul drift from life through death
And arrive at Elysian fields in welcoming song…

Изповед

Всяка нощ съм сам... Зарварям очите си и пред мен си ти. Взирам се в теб и плача. Стоя отпуснат в празната стая и си спомням всеки миг на радост, всеки миг на болка. А болката става все по-силна. Болката, разяждащата самота се превръщат в страх. Страх от самия мен...

Сърцето ми копнее да си тук. Да гледам нежното ти лице, да почувствам топлото докосване на твоите устни. Защо те няма?

Често се питам “Загубен ли съм”! Не ще разбера отговора. Не и истинския отговор. Отново затварям очи... Опитвам се да погледна вътре в себе си... Празно е... Стоиш само ти! Красива, приказна, прекрасна, съвършена... Истинска... И си толкова близо... Усмихваш се... Но аз се отдалечавам... Превръщам се в сянка... Търся себе си... И виждам страх, тъга, самота, сълзи, гняв, болка. Сякаш мракът се е вселил вътре в мен... Искам да извикам... Изплашен от самия себе си. Но... Няма кой да ме чуе!

“Защо”? Светът, чийто роб съм аз, е такъв! Аз съм само негово произведение. С цялото си сърце се проклинам за изживените дни... Без теб... Намерих те!... И ето, че отново те загубих... А си толкова близо... Но не достатъчно... Имам нужда от теб, сега и завинаги!...

Заставам пред огледалото... Пред мен се взира дух... Загубен, самотен, забравен, тъжен... Погледът му е празен... Но не колкото душата му... Протягам ръка... Искам да го докосна... И докосвам себе си... В това ме превръща този свят...

Няма смисъл... Нищо няма смисъл... Всичко губи своя блясък... Но животът продължава... Засега без теб... Но докога?... Болката изгаря... Страхът, самотата – те УБИВАТ!... Аз мъртвец ли съм?... Отговор няма....

Отново поглеждам в огледалото. Този път не виждам нищо... Треперя... От уплаха... Всичко е празно... Духът го няма... Пак се опитвам да погледна в себе си, в душата си... Уви... Нищо... Само една бяла празнота, обгърната в мъртвешка тишина... А в нея лежи “чудовищният труп на моя сън”!...

Оblivion

Той беше обикновен млад човек, привикнал към безкрайно сивото ежедневие. Беше се нагодил към него и някак си започваше да му става все по-безразлично. Гледаше на хората като на сенки, които се лутат безцелно, загрижени само и единствено за собствените си проблеми. Беше открит човек, който винаги казваше това, което мисли, това което чувства и най-вече усеща със сърцето си.

Живееше спокойно и тихо и се стараеше да съществува така, че да не пречи на никого и в същото време да бъде в хармония със себе си и околните. Затворен в някаква собствена черупка, беше си създал един различен свят, далечен от реалния. Свят, където се чувстваше спокоен, чувстваше се сигурен и знаеше, че покоят, който си бе изградил, нямаше как да бъде нарушен. Хората, които бяха близки до Него, държеше на прилично разстояние от този свят. Те трябваше да спечелят доверието му и да заслужат мястото си в него. А в своите отношения с хората, той се стараеше да бъде верен, да бъде търпелив, да бъде постоянен. Истината обаче беше, че с всеки изминал ден от неговия живот, Той започваше да ги ненавижда все повече и повече. Страхуваше се да го признае, но беше така. А най-голямата му болка е, че Той също бе човек. Макар и различен, той също бе човек, слаб, грешен, от плът и кръв, който живееше в покварен свят, на покварени същества, с покварени идеали, амбиции и цели. Това за Него бе най-големия страх, най-голямата му слабост и най-ужасната истина. Точно затова си създаде и онзи негов си свят, където сякаш всичко е приказно, всичко е толкова далечно от реалността и там спокойно намираше убежище от сивотата и празнотата на своето съществуване.

Той беше човек с огромни мечти. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Истината е, че не обичаше да говори за себе си, а само за мечтите си, които понякога звучаха толкова реалистично, че на останалите им се струваше, че наистина живее само за да мечтае, и мечтае само за да живее. А за да мечтаеш се иска огромно сърце. Сърце, което в свят като нашия е трудно да запазиш здраво, за да си позволиш да мечтаеш.

За Него на света имаше една единствена причина да се бориш да живееш – да намериш любовта, която да ти дари онези безценни мигове на щастие, които няма да получиш от нищо друго. Да намериш любовта, за която си струва да кажеш, че си готов да умреш. Да намериш човека до себе си, с който да се почувстваш в хармония и да се почувстваш значим и пълноценен, да се почувстваш важен, да можеш да го погледнеш в очите и само погледът ти да му докаже, колко важен е той за теб. Това за Него бе любовта. И тя идваше толкова мимолетно и ненадейно, но отидеше ли си, оставяше прободни рани в сърцето и мечтите една по една започваха да гаснат.

А всичко започна толкова красиво. Като в приказка.

Поредните сиви, безцветни дни, изпълнени с горчивината на човешките нрави отлитаха. Светът отново бледнееше като есенното слънце, което се скрива зад неуморно бягащата по безкрайната небесна шир мрачна облачна пелерина. Хората отново се бяха превърнали в безизразните сенки и бе дошло времето Той отново да се заключи в собствения си свят. Но съдбата му бе предопределила друго. Бе решила да постави на пътя му едно създание, което промени целият му живот, такъв, какъвто го познаваше, такъв, какъвто той смяташе, че трябва да живее. Срещна го с момиче, за което от този момент нататък, бе готов на всичко.

Тя беше толкова красива, толкова истинска, толкова нежна и изпълваше дните му с усмивки, които рядко можеха да се видят на често угриженото му лице. Още от момента, в който се изпречи на пътя му, тя донесе светлина в онзи - реалния свят, светът, който бе така безизразен в неговите очи. Донесе му безкрайното щастие, за което Той бе загубил надежда, че някога отново ще изживее... Че въобще ще изживее.

Така дългоочакваната първа целувка Той нямаше да забрави никога. Както и всяка една следваща от тук до края на живота си. Той се кълнеше пред себе си и Нея в това, без да знае, че животът му малко по малко се приближаваше към своя край.

Месеци наред за Него всеки ден бе все по-щастлив. Събуждаше се с усмивка, защото знаеше, че е влюбен. Истински влюбен. Защото знаеше, че обича. И обича по-силно от всичко. И въпреки всичко пак продължаваше да мечтае. Само, че този път мечтите му бяха за двама. И щяха да бъдат за двама. Завинаги! Той погледна на света с други очи и видя в него нещо, което го караше да се усмихва, а не можеше да го обясни с прости думи. Сякаш сърцето му започна да диша отново. И така бе всеки ден. Хората бяха все така сиви, но сега той лесно общуваше с тях. Да. Ежедневието му бе все така изпълнено с работа и срещи точно с Хора, но истинското му съществуване започваше от момента, в който чуеше гласът й и видеше онези топли очи, които озаряваха всичко в живота му. Светът за Него започваше и завършваше с Нея. Неговата любов. Нищо друго нямаше значение, нямаше смисъл и не мислеше за останалото.

Във времето, което Той споделяше с Нея, се чувстваше истински свободен и не мислеше, за реалността такава, каквато е – груба, отблъскваща и сива. За него реалността беше друга – той обичаше момичето до себе си и Тя беше неговата реалност. Тя беше момичето, което споделяше мечтите му, споделяше чувствата му, споделяше себе си, отдаваше му се с цялото си същество. Много скоро обаче, реалността щеше да се прояви с цялата си отровна сила.

Миговете на щастие летяха един след друг, но времената бързо се менят. Настъпиха тежки дни. Радостта от този живот скоро бе помрачена. Всичко в неговия свят се обърна стремглаво надолу, най-вече заради болестта, която го споходи. А едно зло неизменно води след себе си и друго зло. Дойде времето, в което той започна да усеща, че губи почва под краката си и всичко, което е градил с течение на месеци и дори години, започва да се срутва пред очите му. Дори и мислите за Нея не му помагаха. Тя беше далеч, скрита в призрачна тишина. Не спираше да се надява, че Тя ще дойде все така нежна и ефирна, ще бъде до него, ще го предпазва от плашещата тишина и завърналата се самота. По цели дни Той лежеше в болничното си легло и плачеше. Защото усещаше, че я губи. А знаеше, че загуби ли я, ще загуби живота си. Ще загуби желанието да живее, ще загуби желанието да чувства, ще загуби желанието да мечтае. За него това би била най-тежката присъда. Загубеше ли желанието да мечтае – Той умира.

Дните ставаха все по-мрачни. Искрицата надежда дойде с подобряването на състоянието му. Но той бе разбрал, че е дошло времето да научи горчивата истина – Тя бе решила да си отиде. Така ненадейно, тихо и необяснимо както се бе появила. Без да продума. Просто си отиде. Но Тя забравяше едно. Той се бе заклел, че сърцето му ще й принадлежи навеки и сега вече бе останал без него. Там имаше само една празнина, една огромна празнина. Нямаше нищо! Сърцето му си отиде заедно с Нея.

Безсилие, слабост, сълзи, отчаяние се стовариха върху него като чук, който унищожаваше плахите му опити да се съвземе. Не за пръв път попадаше в такова състояние, но никога то не е било толкова силно, толкова мачкащо и мощно. Никога. И ставаше все по-сложно. Хората казват, че духът пази тялото. Но неговият дух си бе отишъл, а тялото му отказваше да се подчинява. Близките му бяха безсилни в опитите си да го подкрепят. Не знаеха какво да направят, как да постъпят. Той не ги допускаше така до себе си, искаше да остане сам в мъката си и просто свикваше с настъпващия край.

Последното, което можеше и искаше да направи, бе да събере всички тези хора и да им разкрие мислите си, чувствата си, да им каже думи, които са останали неизказани, премълчани, спестени по една или друга причина. Всичко това се случи в една дъждовна вечер, в празна стая, някъде там в града. Бяха дошли най-близките му хора. Очакваха го с посърнали лица, в пълна тишина. Чуваше се свистенето на вятъра и почукването на капките по замърсените прозорци. Той влезе тихо, без да обели дума. Застана до прозореца и заговори с тих глас. Говореше бавно, тонът му бе призрачен, а гласът – спокоен. Говори дълго. Разказваше за детството си, за безгрижното си юношество. Предимно спомени. Дори се усмихна. Спомняше си за своите най-добри приятели, които бяха заминали далеч и когато споменеше имената им, очите му се пълниха със сълзи. Но не заплака. Продължаваше с разказите си, а хората около него просто мълчаха и го слушаха. Той се обърна към тях. Седна на празният стол в средата на стаята и ги погледна. Всички бяха вперили поглед в него и очакваха следващите му думи. А те... Бяха толкова трудни за изричане.

Той си спомни за Нея. Говореше за Нея. Искаше му се и Тя да е тук, но уви... Нея я нямаше. Разказваше за силата на своята любов, разказваше са силата на неговата обич, разказваше за всяка една тяхна среща. И очите му отново се напълниха със сълзи. Само че този път не успя да ги сдържи. Заплака. Зарида с глас, като малко дете. И продължаваше да говори. Спомняше си всички онези вълшебства, които Тя сякаш бе направила заради него. Спомняше си всички хубави, прекрасни, неповторими мигове, които имаха двамата. Но не си спомни за лошото. Не си спомни за нито един лош, неприятен, гневен миг. За нито един. Не изрече нито една неприятна дума, нито една негативна емоция. Говореше само за щастието, което е изпитал с Нея. И плачеше.

След това надигна глава и се обърна към хората в стаята. „В днешно време приятелството е мръсна дума. Дума, която е изгубила стойността и значението си, но вие сте тук днес, защото аз наистина ви мисля за мои приятели. А не всеки може да има луксът да има приятели като вас, които сте събрани тук.” Той се обърна към всеки и разказа най-хубавите моменти, които е изпитал с него. Говореше все така бавно, с вече спокоен след риданията глас.

„Истината е, че вие не ме познавате. Или поне, сигурен съм, че вие не сте ме познавали такъв, какъвто ви се представих днес и такъв, какъвто сте ме виждали през последните месеци. Човек минава по различни пътища и сам избира пред кого да се разкрива. Моята грешка бе, че не се разкрих пред вас в цялата ми същност. Моля ви да ми простите! Всеки от вас познава някакъв фрагмент от мен. И ако всеки от вас разкаже своя фрагмент на останалите, може би ще успеете да сглобите мой образ. Нещо като пъзел, може би. Не знам! Вината, че избрах да си създам свят, който колкото и лъжовен да беше и да ми носеше спокойствие и утеха и споделяше всяка моя мъка, си е само моя. Сега вече се чувствам излишен в собствения си свят. Грешник, отхвърлен и прокуден като прокажен. И ако не бе така може би дори нямаше днес да сме тук. Но ето, че сме.

Тук сме и вие изслушвате тегобите на един тревожен ум, на една изхабена душа, на едно разбито завинаги сърце. Разбито заради любовта. Любовта, която беше двигателят, живителната сила на моето съществуване. Аз вярвам, че човекът е най-голямата отрова за нашия свят. Но също така вярвам, че понякога си струва да бъдеш човек. Особено тогава, когато спокойно можеш да кажеш, че си намерил причина да бъдеш човек. Аз имах своята причина да бъда такъв, с всичките му плюсове и минуси. Моята причина да бъда човек беше Тя. Да, знам, вече ви разказах за Нея и за всичко това, което тя успя да ми дари. Разказах ви също така и неща, които си бяха само между мен и нея. Споделих го, защото искам да ви покажа и разкажа, какво може да ви донесе любовта. На мен ми донесе желание за живот, донесе ми надежда, че някак си ще намеря сили да живея в свят, който мразя из основи. Любовта ми към Нея не може да се сравни с нищо друго. Клех се в това, кълна се и сега. И ще се кълна до последния ми дъх. Мина време и любовта с един замах ми отне всичко, което изпитах, всичко, което исках, всичко, от което имах нужда. Отне ми дори и сърцето. Да, приятели. Аз вече нямам сърце, което да тупти, като вашите. Нямам сърце, което да ме топли в студенината на самотните зимните вечери. Там има само една вътрешна празнина. Има една бездна, в която се спускам с всеки миг. Дните вече не са така светли и лъчезарни. Всичко вече е тъмно, сякаш е една безкрайна нощ, от която се спускат кошмар след кошмар, тъга, отчаяние, безсилие, мъка. Вярвам, че някъде там, има място, което е по-добро от тук, където душата ти е свободна и силна. Но това място не е този свят. Не и за мен. Не и без Нея. Това, в което също така вярвам е, че няма да има кой да запълни празнината, която Тя остави в мен. Тъжно е. Защото исках да й го кажа и Тя да е тук сред нас, но уви не е. Няма значение. Любовта ми е много по-силна от думите, които исках да й кажа, любовта ми е много по-силна от действията, с които да й покажа, колко много я обичам. Но любовта е и отрова, от която боли толкова силно, че повярвайте ми, няма лекарство за това. Аз избрах на кого да даря любовта си. И не смятам, че съм сгрешил. Колкото и пъти да можех да избирам, никога нямаше да променя избора си. Никога! И вярвам, че това е любов за която си струва да умреш, нали?”

Хората в стаята гледаха внимателно лицето му. То ставаше все по-бледо и призрачно. По него отново се стичаха сълзи. Последните няколко изречения бяха изречени бавно и с усилие. Задъхваше се. Сякаш там, в празнината, където трябваше да бъде сърцето, смъртта разстилаше своя воал. С последни сили Той продължи:

„Имам само един последен въпрос към вас и моля ви, нека всеки си отговори сам за себе си. Винаги съм си мислел, че колкото и тъжно и несправедливо да е, добрите хора умират млади. Ами аз? Аз добър човек ли съм?”

В този момент безжизненото тяло леко се приплъзна от стола и се строполи на земята. Очите бяха широко отворени, а устните изписваха лека усмивка. Един от хората в стаята, който стоеше в дъното, стана, притича до падналото, почти мъртво тяло и го пое в скута си. Сложи ръка на сърцето му, но там нямаше нищо. Беше студено. Едва доловимо се дочуваше слабо „туп... ... ...туп... ... ... ... ...туп... ... ... ... ... ... ... ... ...туп”.

Настъпи тишина. Всеки стоеше тихо, без да посмее да мръдне от мястото си. Последното, което се чу бяха онези финални думи, които отекнаха като крясък сред безкрайна пустиня: „Обичам те! Завинаги!”

Посвещава се на Силвия Динова

Есен

Есен е! Излизам навън и поглеждам към небето. Мрачни облаци са постлали гъста пелерина над плахото ноемврийско слънце... Свалям погледа си и поглеждам право напред! Виждам пътека... Пътека обсипана с листата, накапали от уморените от лятото дървета. Тръгвам по нея. Любопитен съм накъде ще ме отведе... Може би в празнотата на душата ми?!...Вървя, а времето безмълвно отлита, открадвайки последните мигове сред бледа загадъчна светлина. Спуска се мрак! Луната прави опити да пробие облачния замък, за да огрее дирята на моите стъпки... Стъпки?!... Стъпки!!! Не чувам стъпките си! Не усещам допира на листата... Посягам към лицето си!... Няма лице... Има само празнота... Има само тишина... Бяла призрачна тишина...