Той беше обикновен млад човек, привикнал към безкрайно сивото ежедневие. Беше се нагодил към него и някак си започваше да му става все по-безразлично. Гледаше на хората като на сенки, които се лутат безцелно, загрижени само и единствено за собствените си проблеми. Беше открит човек, който винаги казваше това, което мисли, това което чувства и най-вече усеща със сърцето си.
Живееше спокойно и тихо и се стараеше да съществува така, че да не пречи на никого и в същото време да бъде в хармония със себе си и околните. Затворен в някаква собствена черупка, беше си създал един различен свят, далечен от реалния. Свят, където се чувстваше спокоен, чувстваше се сигурен и знаеше, че покоят, който си бе изградил, нямаше как да бъде нарушен. Хората, които бяха близки до Него, държеше на прилично разстояние от този свят. Те трябваше да спечелят доверието му и да заслужат мястото си в него. А в своите отношения с хората, той се стараеше да бъде верен, да бъде търпелив, да бъде постоянен. Истината обаче беше, че с всеки изминал ден от неговия живот, Той започваше да ги ненавижда все повече и повече. Страхуваше се да го признае, но беше така. А най-голямата му болка е, че Той също бе човек. Макар и различен, той също бе човек, слаб, грешен, от плът и кръв, който живееше в покварен свят, на покварени същества, с покварени идеали, амбиции и цели. Това за Него бе най-големия страх, най-голямата му слабост и най-ужасната истина. Точно затова си създаде и онзи негов си свят, където сякаш всичко е приказно, всичко е толкова далечно от реалността и там спокойно намираше убежище от сивотата и празнотата на своето съществуване.
Той беше човек с огромни мечти. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Истината е, че не обичаше да говори за себе си, а само за мечтите си, които понякога звучаха толкова реалистично, че на останалите им се струваше, че наистина живее само за да мечтае, и мечтае само за да живее. А за да мечтаеш се иска огромно сърце. Сърце, което в свят като нашия е трудно да запазиш здраво, за да си позволиш да мечтаеш.
За Него на света имаше една единствена причина да се бориш да живееш – да намериш любовта, която да ти дари онези безценни мигове на щастие, които няма да получиш от нищо друго. Да намериш любовта, за която си струва да кажеш, че си готов да умреш. Да намериш човека до себе си, с който да се почувстваш в хармония и да се почувстваш значим и пълноценен, да се почувстваш важен, да можеш да го погледнеш в очите и само погледът ти да му докаже, колко важен е той за теб. Това за Него бе любовта. И тя идваше толкова мимолетно и ненадейно, но отидеше ли си, оставяше прободни рани в сърцето и мечтите една по една започваха да гаснат.
А всичко започна толкова красиво. Като в приказка.
Поредните сиви, безцветни дни, изпълнени с горчивината на човешките нрави отлитаха. Светът отново бледнееше като есенното слънце, което се скрива зад неуморно бягащата по безкрайната небесна шир мрачна облачна пелерина. Хората отново се бяха превърнали в безизразните сенки и бе дошло времето Той отново да се заключи в собствения си свят. Но съдбата му бе предопределила друго. Бе решила да постави на пътя му едно създание, което промени целият му живот, такъв, какъвто го познаваше, такъв, какъвто той смяташе, че трябва да живее. Срещна го с момиче, за което от този момент нататък, бе готов на всичко.
Тя беше толкова красива, толкова истинска, толкова нежна и изпълваше дните му с усмивки, които рядко можеха да се видят на често угриженото му лице. Още от момента, в който се изпречи на пътя му, тя донесе светлина в онзи - реалния свят, светът, който бе така безизразен в неговите очи. Донесе му безкрайното щастие, за което Той бе загубил надежда, че някога отново ще изживее... Че въобще ще изживее.
Така дългоочакваната първа целувка Той нямаше да забрави никога. Както и всяка една следваща от тук до края на живота си. Той се кълнеше пред себе си и Нея в това, без да знае, че животът му малко по малко се приближаваше към своя край.
Месеци наред за Него всеки ден бе все по-щастлив. Събуждаше се с усмивка, защото знаеше, че е влюбен. Истински влюбен. Защото знаеше, че обича. И обича по-силно от всичко. И въпреки всичко пак продължаваше да мечтае. Само, че този път мечтите му бяха за двама. И щяха да бъдат за двама. Завинаги! Той погледна на света с други очи и видя в него нещо, което го караше да се усмихва, а не можеше да го обясни с прости думи. Сякаш сърцето му започна да диша отново. И така бе всеки ден. Хората бяха все така сиви, но сега той лесно общуваше с тях. Да. Ежедневието му бе все така изпълнено с работа и срещи точно с Хора, но истинското му съществуване започваше от момента, в който чуеше гласът й и видеше онези топли очи, които озаряваха всичко в живота му. Светът за Него започваше и завършваше с Нея. Неговата любов. Нищо друго нямаше значение, нямаше смисъл и не мислеше за останалото.
Във времето, което Той споделяше с Нея, се чувстваше истински свободен и не мислеше, за реалността такава, каквато е – груба, отблъскваща и сива. За него реалността беше друга – той обичаше момичето до себе си и Тя беше неговата реалност. Тя беше момичето, което споделяше мечтите му, споделяше чувствата му, споделяше себе си, отдаваше му се с цялото си същество. Много скоро обаче, реалността щеше да се прояви с цялата си отровна сила.
Миговете на щастие летяха един след друг, но времената бързо се менят. Настъпиха тежки дни. Радостта от този живот скоро бе помрачена. Всичко в неговия свят се обърна стремглаво надолу, най-вече заради болестта, която го споходи. А едно зло неизменно води след себе си и друго зло. Дойде времето, в което той започна да усеща, че губи почва под краката си и всичко, което е градил с течение на месеци и дори години, започва да се срутва пред очите му. Дори и мислите за Нея не му помагаха. Тя беше далеч, скрита в призрачна тишина. Не спираше да се надява, че Тя ще дойде все така нежна и ефирна, ще бъде до него, ще го предпазва от плашещата тишина и завърналата се самота. По цели дни Той лежеше в болничното си легло и плачеше. Защото усещаше, че я губи. А знаеше, че загуби ли я, ще загуби живота си. Ще загуби желанието да живее, ще загуби желанието да чувства, ще загуби желанието да мечтае. За него това би била най-тежката присъда. Загубеше ли желанието да мечтае – Той умира.
Дните ставаха все по-мрачни. Искрицата надежда дойде с подобряването на състоянието му. Но той бе разбрал, че е дошло времето да научи горчивата истина – Тя бе решила да си отиде. Така ненадейно, тихо и необяснимо както се бе появила. Без да продума. Просто си отиде. Но Тя забравяше едно. Той се бе заклел, че сърцето му ще й принадлежи навеки и сега вече бе останал без него. Там имаше само една празнина, една огромна празнина. Нямаше нищо! Сърцето му си отиде заедно с Нея.
Безсилие, слабост, сълзи, отчаяние се стовариха върху него като чук, който унищожаваше плахите му опити да се съвземе. Не за пръв път попадаше в такова състояние, но никога то не е било толкова силно, толкова мачкащо и мощно. Никога. И ставаше все по-сложно. Хората казват, че духът пази тялото. Но неговият дух си бе отишъл, а тялото му отказваше да се подчинява. Близките му бяха безсилни в опитите си да го подкрепят. Не знаеха какво да направят, как да постъпят. Той не ги допускаше така до себе си, искаше да остане сам в мъката си и просто свикваше с настъпващия край.
Последното, което можеше и искаше да направи, бе да събере всички тези хора и да им разкрие мислите си, чувствата си, да им каже думи, които са останали неизказани, премълчани, спестени по една или друга причина. Всичко това се случи в една дъждовна вечер, в празна стая, някъде там в града. Бяха дошли най-близките му хора. Очакваха го с посърнали лица, в пълна тишина. Чуваше се свистенето на вятъра и почукването на капките по замърсените прозорци. Той влезе тихо, без да обели дума. Застана до прозореца и заговори с тих глас. Говореше бавно, тонът му бе призрачен, а гласът – спокоен. Говори дълго. Разказваше за детството си, за безгрижното си юношество. Предимно спомени. Дори се усмихна. Спомняше си за своите най-добри приятели, които бяха заминали далеч и когато споменеше имената им, очите му се пълниха със сълзи. Но не заплака. Продължаваше с разказите си, а хората около него просто мълчаха и го слушаха. Той се обърна към тях. Седна на празният стол в средата на стаята и ги погледна. Всички бяха вперили поглед в него и очакваха следващите му думи. А те... Бяха толкова трудни за изричане.
Той си спомни за Нея. Говореше за Нея. Искаше му се и Тя да е тук, но уви... Нея я нямаше. Разказваше за силата на своята любов, разказваше са силата на неговата обич, разказваше за всяка една тяхна среща. И очите му отново се напълниха със сълзи. Само че този път не успя да ги сдържи. Заплака. Зарида с глас, като малко дете. И продължаваше да говори. Спомняше си всички онези вълшебства, които Тя сякаш бе направила заради него. Спомняше си всички хубави, прекрасни, неповторими мигове, които имаха двамата. Но не си спомни за лошото. Не си спомни за нито един лош, неприятен, гневен миг. За нито един. Не изрече нито една неприятна дума, нито една негативна емоция. Говореше само за щастието, което е изпитал с Нея. И плачеше.
След това надигна глава и се обърна към хората в стаята. „В днешно време приятелството е мръсна дума. Дума, която е изгубила стойността и значението си, но вие сте тук днес, защото аз наистина ви мисля за мои приятели. А не всеки може да има луксът да има приятели като вас, които сте събрани тук.” Той се обърна към всеки и разказа най-хубавите моменти, които е изпитал с него. Говореше все така бавно, с вече спокоен след риданията глас.
„Истината е, че вие не ме познавате. Или поне, сигурен съм, че вие не сте ме познавали такъв, какъвто ви се представих днес и такъв, какъвто сте ме виждали през последните месеци. Човек минава по различни пътища и сам избира пред кого да се разкрива. Моята грешка бе, че не се разкрих пред вас в цялата ми същност. Моля ви да ми простите! Всеки от вас познава някакъв фрагмент от мен. И ако всеки от вас разкаже своя фрагмент на останалите, може би ще успеете да сглобите мой образ. Нещо като пъзел, може би. Не знам! Вината, че избрах да си създам свят, който колкото и лъжовен да беше и да ми носеше спокойствие и утеха и споделяше всяка моя мъка, си е само моя. Сега вече се чувствам излишен в собствения си свят. Грешник, отхвърлен и прокуден като прокажен. И ако не бе така може би дори нямаше днес да сме тук. Но ето, че сме.
Тук сме и вие изслушвате тегобите на един тревожен ум, на една изхабена душа, на едно разбито завинаги сърце. Разбито заради любовта. Любовта, която беше двигателят, живителната сила на моето съществуване. Аз вярвам, че човекът е най-голямата отрова за нашия свят. Но също така вярвам, че понякога си струва да бъдеш човек. Особено тогава, когато спокойно можеш да кажеш, че си намерил причина да бъдеш човек. Аз имах своята причина да бъда такъв, с всичките му плюсове и минуси. Моята причина да бъда човек беше Тя. Да, знам, вече ви разказах за Нея и за всичко това, което тя успя да ми дари. Разказах ви също така и неща, които си бяха само между мен и нея. Споделих го, защото искам да ви покажа и разкажа, какво може да ви донесе любовта. На мен ми донесе желание за живот, донесе ми надежда, че някак си ще намеря сили да живея в свят, който мразя из основи. Любовта ми към Нея не може да се сравни с нищо друго. Клех се в това, кълна се и сега. И ще се кълна до последния ми дъх. Мина време и любовта с един замах ми отне всичко, което изпитах, всичко, което исках, всичко, от което имах нужда. Отне ми дори и сърцето. Да, приятели. Аз вече нямам сърце, което да тупти, като вашите. Нямам сърце, което да ме топли в студенината на самотните зимните вечери. Там има само една вътрешна празнина. Има една бездна, в която се спускам с всеки миг. Дните вече не са така светли и лъчезарни. Всичко вече е тъмно, сякаш е една безкрайна нощ, от която се спускат кошмар след кошмар, тъга, отчаяние, безсилие, мъка. Вярвам, че някъде там, има място, което е по-добро от тук, където душата ти е свободна и силна. Но това място не е този свят. Не и за мен. Не и без Нея. Това, в което също така вярвам е, че няма да има кой да запълни празнината, която Тя остави в мен. Тъжно е. Защото исках да й го кажа и Тя да е тук сред нас, но уви не е. Няма значение. Любовта ми е много по-силна от думите, които исках да й кажа, любовта ми е много по-силна от действията, с които да й покажа, колко много я обичам. Но любовта е и отрова, от която боли толкова силно, че повярвайте ми, няма лекарство за това. Аз избрах на кого да даря любовта си. И не смятам, че съм сгрешил. Колкото и пъти да можех да избирам, никога нямаше да променя избора си. Никога! И вярвам, че това е любов за която си струва да умреш, нали?”
Хората в стаята гледаха внимателно лицето му. То ставаше все по-бледо и призрачно. По него отново се стичаха сълзи. Последните няколко изречения бяха изречени бавно и с усилие. Задъхваше се. Сякаш там, в празнината, където трябваше да бъде сърцето, смъртта разстилаше своя воал. С последни сили Той продължи:
„Имам само един последен въпрос към вас и моля ви, нека всеки си отговори сам за себе си. Винаги съм си мислел, че колкото и тъжно и несправедливо да е, добрите хора умират млади. Ами аз? Аз добър човек ли съм?”
В този момент безжизненото тяло леко се приплъзна от стола и се строполи на земята. Очите бяха широко отворени, а устните изписваха лека усмивка. Един от хората в стаята, който стоеше в дъното, стана, притича до падналото, почти мъртво тяло и го пое в скута си. Сложи ръка на сърцето му, но там нямаше нищо. Беше студено. Едва доловимо се дочуваше слабо „туп... ... ...туп... ... ... ... ...туп... ... ... ... ... ... ... ... ...туп”.
Настъпи тишина. Всеки стоеше тихо, без да посмее да мръдне от мястото си. Последното, което се чу бяха онези финални думи, които отекнаха като крясък сред безкрайна пустиня: „Обичам те! Завинаги!”
Живееше спокойно и тихо и се стараеше да съществува така, че да не пречи на никого и в същото време да бъде в хармония със себе си и околните. Затворен в някаква собствена черупка, беше си създал един различен свят, далечен от реалния. Свят, където се чувстваше спокоен, чувстваше се сигурен и знаеше, че покоят, който си бе изградил, нямаше как да бъде нарушен. Хората, които бяха близки до Него, държеше на прилично разстояние от този свят. Те трябваше да спечелят доверието му и да заслужат мястото си в него. А в своите отношения с хората, той се стараеше да бъде верен, да бъде търпелив, да бъде постоянен. Истината обаче беше, че с всеки изминал ден от неговия живот, Той започваше да ги ненавижда все повече и повече. Страхуваше се да го признае, но беше така. А най-голямата му болка е, че Той също бе човек. Макар и различен, той също бе човек, слаб, грешен, от плът и кръв, който живееше в покварен свят, на покварени същества, с покварени идеали, амбиции и цели. Това за Него бе най-големия страх, най-голямата му слабост и най-ужасната истина. Точно затова си създаде и онзи негов си свят, където сякаш всичко е приказно, всичко е толкова далечно от реалността и там спокойно намираше убежище от сивотата и празнотата на своето съществуване.
Той беше човек с огромни мечти. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Истината е, че не обичаше да говори за себе си, а само за мечтите си, които понякога звучаха толкова реалистично, че на останалите им се струваше, че наистина живее само за да мечтае, и мечтае само за да живее. А за да мечтаеш се иска огромно сърце. Сърце, което в свят като нашия е трудно да запазиш здраво, за да си позволиш да мечтаеш.
За Него на света имаше една единствена причина да се бориш да живееш – да намериш любовта, която да ти дари онези безценни мигове на щастие, които няма да получиш от нищо друго. Да намериш любовта, за която си струва да кажеш, че си готов да умреш. Да намериш човека до себе си, с който да се почувстваш в хармония и да се почувстваш значим и пълноценен, да се почувстваш важен, да можеш да го погледнеш в очите и само погледът ти да му докаже, колко важен е той за теб. Това за Него бе любовта. И тя идваше толкова мимолетно и ненадейно, но отидеше ли си, оставяше прободни рани в сърцето и мечтите една по една започваха да гаснат.
А всичко започна толкова красиво. Като в приказка.
Поредните сиви, безцветни дни, изпълнени с горчивината на човешките нрави отлитаха. Светът отново бледнееше като есенното слънце, което се скрива зад неуморно бягащата по безкрайната небесна шир мрачна облачна пелерина. Хората отново се бяха превърнали в безизразните сенки и бе дошло времето Той отново да се заключи в собствения си свят. Но съдбата му бе предопределила друго. Бе решила да постави на пътя му едно създание, което промени целият му живот, такъв, какъвто го познаваше, такъв, какъвто той смяташе, че трябва да живее. Срещна го с момиче, за което от този момент нататък, бе готов на всичко.
Тя беше толкова красива, толкова истинска, толкова нежна и изпълваше дните му с усмивки, които рядко можеха да се видят на често угриженото му лице. Още от момента, в който се изпречи на пътя му, тя донесе светлина в онзи - реалния свят, светът, който бе така безизразен в неговите очи. Донесе му безкрайното щастие, за което Той бе загубил надежда, че някога отново ще изживее... Че въобще ще изживее.
Така дългоочакваната първа целувка Той нямаше да забрави никога. Както и всяка една следваща от тук до края на живота си. Той се кълнеше пред себе си и Нея в това, без да знае, че животът му малко по малко се приближаваше към своя край.
Месеци наред за Него всеки ден бе все по-щастлив. Събуждаше се с усмивка, защото знаеше, че е влюбен. Истински влюбен. Защото знаеше, че обича. И обича по-силно от всичко. И въпреки всичко пак продължаваше да мечтае. Само, че този път мечтите му бяха за двама. И щяха да бъдат за двама. Завинаги! Той погледна на света с други очи и видя в него нещо, което го караше да се усмихва, а не можеше да го обясни с прости думи. Сякаш сърцето му започна да диша отново. И така бе всеки ден. Хората бяха все така сиви, но сега той лесно общуваше с тях. Да. Ежедневието му бе все така изпълнено с работа и срещи точно с Хора, но истинското му съществуване започваше от момента, в който чуеше гласът й и видеше онези топли очи, които озаряваха всичко в живота му. Светът за Него започваше и завършваше с Нея. Неговата любов. Нищо друго нямаше значение, нямаше смисъл и не мислеше за останалото.
Във времето, което Той споделяше с Нея, се чувстваше истински свободен и не мислеше, за реалността такава, каквато е – груба, отблъскваща и сива. За него реалността беше друга – той обичаше момичето до себе си и Тя беше неговата реалност. Тя беше момичето, което споделяше мечтите му, споделяше чувствата му, споделяше себе си, отдаваше му се с цялото си същество. Много скоро обаче, реалността щеше да се прояви с цялата си отровна сила.
Миговете на щастие летяха един след друг, но времената бързо се менят. Настъпиха тежки дни. Радостта от този живот скоро бе помрачена. Всичко в неговия свят се обърна стремглаво надолу, най-вече заради болестта, която го споходи. А едно зло неизменно води след себе си и друго зло. Дойде времето, в което той започна да усеща, че губи почва под краката си и всичко, което е градил с течение на месеци и дори години, започва да се срутва пред очите му. Дори и мислите за Нея не му помагаха. Тя беше далеч, скрита в призрачна тишина. Не спираше да се надява, че Тя ще дойде все така нежна и ефирна, ще бъде до него, ще го предпазва от плашещата тишина и завърналата се самота. По цели дни Той лежеше в болничното си легло и плачеше. Защото усещаше, че я губи. А знаеше, че загуби ли я, ще загуби живота си. Ще загуби желанието да живее, ще загуби желанието да чувства, ще загуби желанието да мечтае. За него това би била най-тежката присъда. Загубеше ли желанието да мечтае – Той умира.
Дните ставаха все по-мрачни. Искрицата надежда дойде с подобряването на състоянието му. Но той бе разбрал, че е дошло времето да научи горчивата истина – Тя бе решила да си отиде. Така ненадейно, тихо и необяснимо както се бе появила. Без да продума. Просто си отиде. Но Тя забравяше едно. Той се бе заклел, че сърцето му ще й принадлежи навеки и сега вече бе останал без него. Там имаше само една празнина, една огромна празнина. Нямаше нищо! Сърцето му си отиде заедно с Нея.
Безсилие, слабост, сълзи, отчаяние се стовариха върху него като чук, който унищожаваше плахите му опити да се съвземе. Не за пръв път попадаше в такова състояние, но никога то не е било толкова силно, толкова мачкащо и мощно. Никога. И ставаше все по-сложно. Хората казват, че духът пази тялото. Но неговият дух си бе отишъл, а тялото му отказваше да се подчинява. Близките му бяха безсилни в опитите си да го подкрепят. Не знаеха какво да направят, как да постъпят. Той не ги допускаше така до себе си, искаше да остане сам в мъката си и просто свикваше с настъпващия край.
Последното, което можеше и искаше да направи, бе да събере всички тези хора и да им разкрие мислите си, чувствата си, да им каже думи, които са останали неизказани, премълчани, спестени по една или друга причина. Всичко това се случи в една дъждовна вечер, в празна стая, някъде там в града. Бяха дошли най-близките му хора. Очакваха го с посърнали лица, в пълна тишина. Чуваше се свистенето на вятъра и почукването на капките по замърсените прозорци. Той влезе тихо, без да обели дума. Застана до прозореца и заговори с тих глас. Говореше бавно, тонът му бе призрачен, а гласът – спокоен. Говори дълго. Разказваше за детството си, за безгрижното си юношество. Предимно спомени. Дори се усмихна. Спомняше си за своите най-добри приятели, които бяха заминали далеч и когато споменеше имената им, очите му се пълниха със сълзи. Но не заплака. Продължаваше с разказите си, а хората около него просто мълчаха и го слушаха. Той се обърна към тях. Седна на празният стол в средата на стаята и ги погледна. Всички бяха вперили поглед в него и очакваха следващите му думи. А те... Бяха толкова трудни за изричане.
Той си спомни за Нея. Говореше за Нея. Искаше му се и Тя да е тук, но уви... Нея я нямаше. Разказваше за силата на своята любов, разказваше са силата на неговата обич, разказваше за всяка една тяхна среща. И очите му отново се напълниха със сълзи. Само че този път не успя да ги сдържи. Заплака. Зарида с глас, като малко дете. И продължаваше да говори. Спомняше си всички онези вълшебства, които Тя сякаш бе направила заради него. Спомняше си всички хубави, прекрасни, неповторими мигове, които имаха двамата. Но не си спомни за лошото. Не си спомни за нито един лош, неприятен, гневен миг. За нито един. Не изрече нито една неприятна дума, нито една негативна емоция. Говореше само за щастието, което е изпитал с Нея. И плачеше.
След това надигна глава и се обърна към хората в стаята. „В днешно време приятелството е мръсна дума. Дума, която е изгубила стойността и значението си, но вие сте тук днес, защото аз наистина ви мисля за мои приятели. А не всеки може да има луксът да има приятели като вас, които сте събрани тук.” Той се обърна към всеки и разказа най-хубавите моменти, които е изпитал с него. Говореше все така бавно, с вече спокоен след риданията глас.
„Истината е, че вие не ме познавате. Или поне, сигурен съм, че вие не сте ме познавали такъв, какъвто ви се представих днес и такъв, какъвто сте ме виждали през последните месеци. Човек минава по различни пътища и сам избира пред кого да се разкрива. Моята грешка бе, че не се разкрих пред вас в цялата ми същност. Моля ви да ми простите! Всеки от вас познава някакъв фрагмент от мен. И ако всеки от вас разкаже своя фрагмент на останалите, може би ще успеете да сглобите мой образ. Нещо като пъзел, може би. Не знам! Вината, че избрах да си създам свят, който колкото и лъжовен да беше и да ми носеше спокойствие и утеха и споделяше всяка моя мъка, си е само моя. Сега вече се чувствам излишен в собствения си свят. Грешник, отхвърлен и прокуден като прокажен. И ако не бе така може би дори нямаше днес да сме тук. Но ето, че сме.
Тук сме и вие изслушвате тегобите на един тревожен ум, на една изхабена душа, на едно разбито завинаги сърце. Разбито заради любовта. Любовта, която беше двигателят, живителната сила на моето съществуване. Аз вярвам, че човекът е най-голямата отрова за нашия свят. Но също така вярвам, че понякога си струва да бъдеш човек. Особено тогава, когато спокойно можеш да кажеш, че си намерил причина да бъдеш човек. Аз имах своята причина да бъда такъв, с всичките му плюсове и минуси. Моята причина да бъда човек беше Тя. Да, знам, вече ви разказах за Нея и за всичко това, което тя успя да ми дари. Разказах ви също така и неща, които си бяха само между мен и нея. Споделих го, защото искам да ви покажа и разкажа, какво може да ви донесе любовта. На мен ми донесе желание за живот, донесе ми надежда, че някак си ще намеря сили да живея в свят, който мразя из основи. Любовта ми към Нея не може да се сравни с нищо друго. Клех се в това, кълна се и сега. И ще се кълна до последния ми дъх. Мина време и любовта с един замах ми отне всичко, което изпитах, всичко, което исках, всичко, от което имах нужда. Отне ми дори и сърцето. Да, приятели. Аз вече нямам сърце, което да тупти, като вашите. Нямам сърце, което да ме топли в студенината на самотните зимните вечери. Там има само една вътрешна празнина. Има една бездна, в която се спускам с всеки миг. Дните вече не са така светли и лъчезарни. Всичко вече е тъмно, сякаш е една безкрайна нощ, от която се спускат кошмар след кошмар, тъга, отчаяние, безсилие, мъка. Вярвам, че някъде там, има място, което е по-добро от тук, където душата ти е свободна и силна. Но това място не е този свят. Не и за мен. Не и без Нея. Това, в което също така вярвам е, че няма да има кой да запълни празнината, която Тя остави в мен. Тъжно е. Защото исках да й го кажа и Тя да е тук сред нас, но уви не е. Няма значение. Любовта ми е много по-силна от думите, които исках да й кажа, любовта ми е много по-силна от действията, с които да й покажа, колко много я обичам. Но любовта е и отрова, от която боли толкова силно, че повярвайте ми, няма лекарство за това. Аз избрах на кого да даря любовта си. И не смятам, че съм сгрешил. Колкото и пъти да можех да избирам, никога нямаше да променя избора си. Никога! И вярвам, че това е любов за която си струва да умреш, нали?”
Хората в стаята гледаха внимателно лицето му. То ставаше все по-бледо и призрачно. По него отново се стичаха сълзи. Последните няколко изречения бяха изречени бавно и с усилие. Задъхваше се. Сякаш там, в празнината, където трябваше да бъде сърцето, смъртта разстилаше своя воал. С последни сили Той продължи:
„Имам само един последен въпрос към вас и моля ви, нека всеки си отговори сам за себе си. Винаги съм си мислел, че колкото и тъжно и несправедливо да е, добрите хора умират млади. Ами аз? Аз добър човек ли съм?”
В този момент безжизненото тяло леко се приплъзна от стола и се строполи на земята. Очите бяха широко отворени, а устните изписваха лека усмивка. Един от хората в стаята, който стоеше в дъното, стана, притича до падналото, почти мъртво тяло и го пое в скута си. Сложи ръка на сърцето му, но там нямаше нищо. Беше студено. Едва доловимо се дочуваше слабо „туп... ... ...туп... ... ... ... ...туп... ... ... ... ... ... ... ... ...туп”.
Настъпи тишина. Всеки стоеше тихо, без да посмее да мръдне от мястото си. Последното, което се чу бяха онези финални думи, които отекнаха като крясък сред безкрайна пустиня: „Обичам те! Завинаги!”
Посвещава се на Силвия Динова
