Навън вали... Капките лек есенен дъжд се сипят по земята в някаква тяхна весела игра, контрастираща със безмерната сивота на полумъртвия свят. Над тях небето плаче. Вятърът пее своята тъжна песен.

Аз продължавам да се лутам безцелно в сивото безвремие. Умислен, скрит дълбоко зад стените на поквареното си съзнание. Мисля си за малко самотно кино. Забравено с години. Кино, което да ми предложи убежище от все по-силния дъжд навън и убийствената самота отвъд мечтите. Ето го там пред мен, приканя ме. Казвам си „защо пък не” и плахо пристъпвам вътре. Настанявам се в единствения салон, прашен , празен и загадъчен. И като че ли нещо в него оживява и на белия екран започва да се прожектира филм. В празнината отеква шумът на филмовия апарат, който навина ролката и сменя кадър след кадър. Няма цветове. Всичко е черно и бяло. Като животът извън киното. Сякаш то се е сляло с безмисленото човешко съществуване, с безмисленото човешко лутане между различни покварни цели. Потънали в загриженото си и объркано ежедневие, забравяме за малките, простите, семпли, символични радости, които може да ни донесе света. Усещането за свобода и независимост отдавна е изчезнало, скрито е в дълбок, безкраен коридор, в който някъде може да промъждука късче светлина. Но дали иска да го направи?

Все повече и повече черно-белите нюанси се впиват в кръвта ми, в съзнанието ми, в цялото ми същество... Сякаш чувам тракането на филмовия апарат и механичното превъртане на лентата по него. И пак се връщам в киното... Призрачно, самотно, унесено в тъга... Никой вече не влиза в него... Самотно е! А филмът стой непокътнат и събира прах дълги години... Събира прах и тъне в забрава! Чака някой да се сети за него!

Усещам танцa на призрачните силуети върху белият екран... Опитвам се да се фокусирам... Виждам нюансите на самотата... Виждам застоялата, забравена гара, виждам релсите и ръждясълите вагони, които плахо се подават от кадър в кадър... Интересно е! Разглеждам ги. Стари... Овехтели... Купчина желязо, возила хората преди толкова години...

Силен гръм отеква в далечината, а мрачното небе е прорязано от ярка светкавица. Идвам на себе си и осъзнавам, че не съм в киното... Навън съм. На същата тази изоставена малка гара, която съм мислил, че гледам на лента. Все там, където не може да ме намери никой! Подгизнал от бурята продължавам да вървя! Малките сиви облачета весело подхвърлят капките помежду си... А те... играят ли играят! Стилат се върху лицето ми и се мъчат да отмият сивотата! Да отмият сенките... Но... Отмиват мен... Лутам се между тях... Като призрак! Загубен между черното и бялото търся своят път, своята надежда и искрица топлинка! Малък цветен нюанс, който да събуди задрямалата топлинка! Но... Обречен съм да потъна в собствения си страх... Самотата... Уморен съм... Имам нужда да отдъхна... Падам на студените груби парчета желязо... Дъхът... Спира ли... Не усещам нищо... Студено ли е? Студе...но ли.... ... е? Сту...де...но... ли... е...?