Изповед

Всяка нощ съм сам... Зарварям очите си и пред мен си ти. Взирам се в теб и плача. Стоя отпуснат в празната стая и си спомням всеки миг на радост, всеки миг на болка. А болката става все по-силна. Болката, разяждащата самота се превръщат в страх. Страх от самия мен...

Сърцето ми копнее да си тук. Да гледам нежното ти лице, да почувствам топлото докосване на твоите устни. Защо те няма?

Често се питам “Загубен ли съм”! Не ще разбера отговора. Не и истинския отговор. Отново затварям очи... Опитвам се да погледна вътре в себе си... Празно е... Стоиш само ти! Красива, приказна, прекрасна, съвършена... Истинска... И си толкова близо... Усмихваш се... Но аз се отдалечавам... Превръщам се в сянка... Търся себе си... И виждам страх, тъга, самота, сълзи, гняв, болка. Сякаш мракът се е вселил вътре в мен... Искам да извикам... Изплашен от самия себе си. Но... Няма кой да ме чуе!

“Защо”? Светът, чийто роб съм аз, е такъв! Аз съм само негово произведение. С цялото си сърце се проклинам за изживените дни... Без теб... Намерих те!... И ето, че отново те загубих... А си толкова близо... Но не достатъчно... Имам нужда от теб, сега и завинаги!...

Заставам пред огледалото... Пред мен се взира дух... Загубен, самотен, забравен, тъжен... Погледът му е празен... Но не колкото душата му... Протягам ръка... Искам да го докосна... И докосвам себе си... В това ме превръща този свят...

Няма смисъл... Нищо няма смисъл... Всичко губи своя блясък... Но животът продължава... Засега без теб... Но докога?... Болката изгаря... Страхът, самотата – те УБИВАТ!... Аз мъртвец ли съм?... Отговор няма....

Отново поглеждам в огледалото. Този път не виждам нищо... Треперя... От уплаха... Всичко е празно... Духът го няма... Пак се опитвам да погледна в себе си, в душата си... Уви... Нищо... Само една бяла празнота, обгърната в мъртвешка тишина... А в нея лежи “чудовищният труп на моя сън”!...