Спомен

Светът си беше все така сив и безкрайно тъжен в сърцето и душата на човек, лишен от усмивка, радост, затворен в себе си, далеч от всички и за всички. Бе обзет от страх да напусне границите на отчужденито и душевния мрак, които го обгръщаха с горчивина и покой. Животът течеше ден за ден. А дните отлитаха безмълвно, като призрачен проблясък на самотна звезда, прокрадваща се сред безкрайната тъма на нощта. Но спомени от тези дни не оставаха.

Спомените, които успяваха да го крепят бяха толкова далечни, че бавно чезнеха във вечността. Когато затвореше очи той виждаше мечтания, красивия свят. Свят изпълнен с радост, усмивки. В него имаше щастие. Имаше любов... Мечтаеше да изживее отново и отново всеки един момент, готов отново да изстрада агонията на разбитото сърце. Той продължаваше да се връща в този свят, независимо от страданието...

И там, в дълбините на самота и отчаяние, намираше причина да се усмихне. Защото ги виждаше. Всички тях, които един по един поеха по своя път далеч. Там, където той не можеше да ги последва. Засега! “Къде сте, когато имам нужда от вас?” – зашепна в тишината. – “Елисейските поля – светът на вечна тишина, красота и покой. Оставихте ме сам, без любов, без съдба, без капчица живот. Откраднахте щастието ми, отнесохте го! А защо не и мен?...” И отново отвори очи... Тe бяха призрано празни... Мъртви... Заплакаха...

Пак потърси убежище в спомените. За да види лъч светлина в безкрайния мрачен тунел на погубваща самота. Ето я Нея! Тя стоеше пред него! Искреше! Бе красива! Приказна! Усмивката й сякаш караше слънцето засрамено да се скрива зад облаците и сияеше като отблясък на слънчевите лъчи от капките роса. Очите й блестяха като най-ярките звезди за небосклона. Смееха се.

Двамата стояха един срещу друг. Усмихваха се. За миг той протегна ръцете си за да я прегърне. В този момент всичко отново потъна в мрак. Лицето на момичето посърна. Блясъкът в очите й се стопи, смехът заглъхна. Настъпи тишина...

“Молих се да дойде часът, когато ще те видя отново. Молих се. Чаках. Вярвах, че ще те видя. Искам да ме прегърнеш! Както преди! Но всичко е там... Забулено в сърцето ти! Аз съм само спомен... Жестоко е!”... “Но... не! Липсваш ми... Ти... Поне не ме оставяй сам! Отново! Моля те... Ела при мен...” “Там, откъдето идвам аз, вече е пусто, мрачно, призрачно... Просто... Отвори очи! Заради мен... Отвори очите си... Моля те!!! МОЛЯ ТЕ!!!”

И той отвори очи. Огледа се. Отново е самотен. Беше тихо. Плашещо. Протегна ръка към лицето си... А тя бе цялата в кръв... Точно в този миг времето за него внезапно спря. Сведе глава и видя забития в сърцето нож... Усмихна се. “Заради теб! Заради теб затварям очите си завинаги... Идвам при теб!” Дъхът му спря. Тялото кротко се отпусна, потънало в собствената кръв.

“Никога не ще бъдем отново заедно... Твоята самота те погуби...” прошепна Тя, седна до него, прегърна мъртвото му тяло, целуна студените мъртви устни и заплака...

I saw a soul drift from life through death
And arrive at Elysian fields in welcoming song…