петък, 14 май 2010 г.

Дете на нощта


Отново съм сам. Разхождам се. Навън вече е тъмно. Нощта отдавна се е разстелила над земята и я е покрила с омайни, мрачно-красиви и загадъчно-приказни тонове. А горе, в небето, звездите едва мъждукат, тук-таме промъквайки се зад облаците. Във въздуха се носи ароматът на прелестната есен. На дъждовната, приказна есен. Сезонът на тъгата.


Нима може да има по-голяма радост и наслада за едно самотно сърце? Нима има нещо по-красиво от нощта? Може би! Но ще узная ли някога? Знам само, че искам да й се наслаждавам. Да усетя полъха на вятъра, дъха на нощта. Оставям се в нейните обятия, защото знам, че тя ме закриля, тя е моят свят. Тя е моето съзнание, моят сбъднат сън. И когато отправя поглед нагоре, в небесата и видя лунните лъчи, знам, усещам, че нощта отново бди. Бди над своето дете.


Продължавам своя поход сред мрака. Мисля си за любовта. Какво е тя? Илюзия, а може би е нещо свято? Как искам някой да ми разкаже за нея.


- Така да бъде! – понася се нечий чужд, нежен и топъл глас.

- Кой си ти?
- Нима искаш да узнаеш? Може би... Някога...
- Не знам...Но... Ти...?! Не се ли страхуваш?...
- Да се страхувам?! От какво? От нощта? Аз съм нощта, приятелю! И скърбя за едно разбито сърце. Последвай ме!

Така и не виждам никого пред себе си, но решавам да последвам непознатия глас. Сякаш вървя без цел, но нещо ме води някъде напред, там в непознатото. Като че ли нечии шепот ме напътства. Започвам да се уморявам... Потрепервам. Но не от студ. Прокрадва се страх. Поглеждам към небето. Там, над мен, все така омайна и магнетична, грее красивата луна. И ето, че страхът изчезва. Обзема ме същото спокойствие. Нощта ме закриля. Свеждам глава и се спирам. Омаян. Запленен. Пред себе си виждам огромна мраморна скулптура. Младо момиче е коленчило с приведена глава. В скута й лежи мъртво момче. По лицето на девойката се стича сълза. А около тях, около фигурите, изваяни на монумента, там са разцъфнали червени рози. Алени като кръвта. Най-красивите, които съм виждал някога!


- Красиво е нали? – отново чувам гласът в нощта.

- Кое?... Да!!!...Красиво е, ...но е толкова болезнено. И този плач, тази сълза... Защо?
- Заради своята любов. Единствената й любов!
- Това ли е любовта? Това ли наричаш любов?
- Ти сам поиска да узнаеш. Е, ето я любовта. Макар и носеща страдание, обричаща, но все така красива, все така неустоима. И мисля, че ти знаеш това. Загледай се, приятелю! Тези два безсмъртни ангела в нощта... Това сте ти и твоята любима.
Аз и моята любима! Затварям очи...
- Това мъртво момче си ти!
- Как... – опитвам се да отговоря
- Просто слушай!

Векове назад, толкова, толкова отдавна. В един различен свят... Там живееше ти! Пълен с жизненост, младост, красота и... загадъчност. И тогава обичаше да си самотен. Често те виждах да се разхождаш по морския бряг. Да се взираш в морето... А то... То се радваше. Играше си с теб всеки път, когато ти беше на брега, защото беше единственият му приятел. Смееше се като малко дете. Вятърът... Игривият морски бриз развяваше косите ти и откриваше топлата ти усмивка, сияеща на младежкото лице. Винаги, когато беше там! До онзи ден! Ах, помня го, сякаш беше вчера! Ето те отново, спускаше се към брега на морето. Но този път то не ти обърна внимание. Беше разгневено. Водите му се разбиваха в пясъка с ужасна ярост. Но въпреки това ти пристъпи към него. Протегна ръце, като че ли му шепнеше. Изведнъж то утихна. Последната яростна вълна се стрелна върху теб и те събори. Миг по-късно ти се изправи и погледна към брега. Там, отпуснато на пясъка, галено от леките вълни, лежеше момиче. Най-красивото създание, което някога бе виждал. Младо, приказно, вълшебно. Появи се от незнайното... Твоят паднал ангел. Приближи се към нея. Погледна я. Тя лежеше безмълвна. Наведе се, седна до нея, пое тялото й в скута си и се загледа в ослепително красивото й лице. Прокара пръсти през дългите гъсти коси на момичето. Тя отвори очите си! Удивителни! Приказни! Морско сини, дълбоки, нежни. И ето! На ангелското й лице грейва усмивка. Ти просто мълчеше. Приведе се и целуна момичето. Невероятна, искрена целувка. Целувка пълна с любов. Тогава намери истинската си любов. Топлината, с която я дари, вдъхна нов живот в това омайно създание. Ти обрече момичето вечно да бъде твое. Тя бавно се изправи, погали те, целуна очите ти. Обърна се и тръгна към морето. То оново се разбунтува. Вълните със същият гняв се разбиваха в пясъка. Уплашен, ти се опита да я последваш, но морето не ти позволи. Сред мощния рев на вълните се дочу гласът на твоята любима:

- Аз ще се върна за теб. Където и да си, ти, мое дете на нощта. И ще бъдем заедно за вечни времена. Кълна се!
След това изчезна. Морето отново притихна. Потърсих те с поглед. Видях те. Ти беше коленичил там, на брега. Плачеше. Сълзите ти се стичаха по лицето, като капки есен дъжд. Мъчеха се да измият болката, нещастието да се влюбиш и миг по-късно да загубиш единствената, която обикна, която щеше да обичаш. Винаги да обичаш. Дълги дни наред те наблюдавах. Ти се връщаше с надеждата отново да я намериш. Но уви! Всичко си беше по старому. Само че вече не си играеше с морето. Не се усмихна нито веднъж. Мъката и страданието те бяха обгърнали с призрачен воал. Ден след ден те започваха да изцеждат живота ти. Обречен на вечна самота, ти никога не стъпи повече на брега, селд като последната капчица надежда, която мъчително мъждукаше в сърцето ти, че ще видиш пак момичето, изчезна! Изпари се. Заедно с нея изчезна и ти. Докато една нощ не те намерих тук. Лежеше отпуснат в тревата. Не виждаше. Непрестанно се взирах в теб, с надежда, че ще отвориш очите си. Но не... Смъртта те бе достигнала преди мен. Изведнъж лъч ярка светлина разкъса мрака. Очерта се и образ. Образът на твоята любима. По-красива от преди, тя бе дошла за теб. Видя те и побягна към теб. Светлината погасна. Момичето се строполи на колене до мъртвото ти тяло. Взе те в обятията си и те прегърна. Целуна те! Но ти не помръдваше. Тя отново и отново те целуна. По-силно! Всичко вече беше загубено. Разбра, че те е загубила завинаги. “Никога няма да те оставя” изрече тя и заплака. И ето, че останахте тук за вечни времена, олицетворявайки истинската любов. Това сте вие, ти и момичето на мечтите ти! Сега ти си просто дух, бродещ дух на самотата, дете на нощта. А тя, момичето, те търси безспирно. Закле се да го стори. И тези рози тук... Те растат, като символ на чистата, неприкосновена, истинска любов, заради която си струва да умреш. И само достойният за такава любов ще откъсне една от тях. Те са животът, те са смъртта, те са страстта, те са страданието. Те са любовта!....

Последната дума, прошепната така чувствено, искрено и нежно, се заби в сърцето ми със страшна сила. Усетих как дъхът ми замира, сподавен от неописуема болка. Болката на спомен, потънал в забвение, но отново пробуден от този глас.


- Как може да знаеш всичко това? Откъде? Аз живея в свят на самота. Където освен мен няма никой друг! И... Защо? Защо всичко това е било забравено?

- Забравено? Никога. Повярвай ми, никога не се забравя истинската любов. Ще отречеш ли това, което ти разказах?
- Иска ми се. Но не мога. Просто не мога. Ти ме откъсна от прегръдката на мъката, на призрачното забвение, на страданието. Припомни това, което винаги съм търсил. Моят ангел. Ангел, който ме нарече...
- ...Дете на нощта.

Мракът пред мен се разкъса. Виждах неясен силует, който бавно пристъпваше към мен. На небето луната изгря още по-ярко. Тя очерта и образът. Това беше моята приказна любима. Незнайно как споменът беше оживял. Този негов глас ме доведе до тук. Разказа ми всичко така, както е било. И ме събуди. Отвори очите ми. Откъсна ме от съня, замъглил съзнанието ми... И ето я сега. Отново е при мен. Моят малък ангел. Моята светлина в нощта. Стои пред мен в цялата си омайваща прелест. Неописуемо красива, сияйна, удивителна. По лицето й виждам сълзи. Сълзи като моите, пролети в онзи безкрайно далечен ден, когато я срещнах за първи път. Приближи се към мен и без да продума ме прегърна силно. Най-сетне. Отдръпнах я от себе си, само и само за да видя онези очи, които откраднаха сърцето и душата ми. След миг сляхме устните си в жадувана, дългоочаквана целувка, която ни бе отредила да бъдем заедно. Завинаги. После се понесе шепотът й! Две думи:

- Обичам те!
Приближих се към мястото, където беше мраморната скулптура. Нея вече я нямаше. Там бяха останали само розите. Толкова живи, толкова красиви. Откъснах едно цвете и го подадох на своята любима. Тя го взе с нежната си ръка, целуна го и го допря до сърцето си.
- Никой друг няма откъсне повече от тези рози. Защото никой друг няма да има любовта ми.
Отново целувка. Страстна. Дълбока. Приказна. И отново... Две думи:
- Обичам те!

Няма коментари:

Публикуване на коментар